„Ядосаното дете е това дете, което е твърде уплашено, тъжно и му е невъзможно да изкаже на глас тази своя емоция. Все пак можем да разберем, че се чувства, сякаш нещо изключително важно го е застрашило, а самото то няма друг избор, освен да се бори. То също така се чувства само. И тъй като не може да го изговори, никой няма да го разбере, никой няма да дойде, за да го спаси, и може дори да го нарани.

В естествената природа на децата е те да са обичливи, приемащи и дружелюбно настроени. Когато видите едно дете яростно да атакува своите близки, можете да предположите, че то таи в себе си изключително болезнени чувства и се нуждае от помощ.“ (Patty Wipfle)

Скъпи родители, днес ще ви разкажа за едно малко момченце, което ще нарека Никола. То е само на 2,5 години. Никола е дете като всички останали, на негово място би могло да е моето, вашето, детето от кварталната градинка, на съседите… и което и да е друго дете в тази и сходна възраст.

Моят разказ започва с това, че Никола иска нещо много силно, което обаче в този момент не може да има. Майка му казва „не“ и Ники изпада в ярост и започва да удря.

Майка му скръства ръце и твърдо, както правят родителите в такива случаи, отговаря: „Аз няма да ти позволя да ме удряш. Това боли!“

Ники я ритва.

Майка му се смее и казва силно „Ох!“

Всъщност тук няма нищо смешно. Истината е, че майка му изпитва силно желание да си го върне, като ритне обратно Никола. Тя обаче е наясно, че родителите трябва да игнорират това поведение, когато децата ги нараняват, но не и да си го връщат.

Децата имат нужда от нашите ясни, категорични ограничения, когато поведението им е извън контрол. И се нуждаят от помощта ни, за да разберат това, което чувстват, за да се научат да управляват своето собствено поведение.

Затова тя просто му отговаря с твърд глас: „Никола, не ме ритай!“

Сега Ники започва да се смее и се прицелва отново. Смехът му кара майка му да се ужаси и да се пита може ли двегодишно дете наистина да се наслаждава на болката ú? Ако тук тя се плъзне в този ред на мисли, може да последват множество заплахи за наказания, забрани и т.н. …

Но Никола не се смее, защото се радва на болката ú. Той е толкова разстроен, че даже не му е възможно да се разплаче. Смехът му като реакция на защита го държи на разстояние от напрежението и тревожените му чувства.

Майка му заобикаля ритника и отстъпва назад, извън обсега му. Самата тя си напомня, че Ники сега е уморен и гладен. Тя поема дълбоко дъх и си повтаря на себе си: „Той се държи като дете, защото той е дете!“

Тя полага сериозни усилия, за да регулира собствените си емоции. Поема въздух и с най-равномерен глас, колкото ú е възможно, отговаря: „Ти се смееш, но се опитваш да ме нараниш… а това никак не е смешно! Ти си разстроен.“

Никола идва отново към нея.

Тя поставя ръката си, за да държи на разстояние малкия Никола, и говори любезно, но твърдо. Тя не крещи, което би усилило напрежението между двама им. Но знае, че трябва да покаже на сина си, че е съвсем сериозна: „Не! Не ритай мама, разстроен си.“ Тук Ники, размахвайки краката, си казва нещо като: „Искам да те ритна, мамо!“

Майка му се опитва да отрази чувствата му, доколкото това ú е възможно: „Ти си толкова разстроен, че искаш да удариш. Ужасно си разстроен!“

Ники продължава да се мята, но вижда сега, че тя го разбира. Това, което може да направи в този момент, е просто да повтори израза „Разстроен!“

Майка му продължава, като кляка до него и го поглежда в очите: „Да, ти си разстроен и това боли!“

Чрез непосредствения очен контакт лицето на Никола посърва и той започва да плаче. Майка му го гушва в скута си и той започва да вика и плаче колкото му е възможно. Това трае известно време, което и на двамата им се струва, че трае цяла вечност. Накрая спира и само подсмърча. Точно в този момент, не по-рано, майка му се намесва: „Ти беше толкова тъжен и ядосан.“

Ники има сила само колкото да потвърди: „Да, тъжен.“

Тя продължава: „Да, ти беше тъжен и ядосан, наранен отвътре, така че си искал да нараниш и мама, така ли е…?“

Никола се взира в нея. Майката знае, че той прави връзка: Той се е почувствал наранен, така че е искал да нарани.

„Така че ти удари и ритна мама. Ох?!“ – тя показва как и прави жест на болка.

Ники крие лицето си в рамото ú.

Тя вече съвсем мило, с топъл глас продължава: „Ти си криеш лицето сега, защото си се засрамил за това, че ме боли, нали така? Сега вече съм добре. Но когато ме ритнеш, ме боли. Не ритай повече мама. … Можеш да ми кажеш, че си разстроен! Можеш да тропнеш силно с краката си или да ме стиснеш силно за ръка. Но не и да ме удариш.“

Ники все още е в скута на майка си, започва да тропа силно с крачета.
Майка му: „Да, можеш да тропаш с краката си, когато си разстроен. Но какво да кажем за удрянето?!“

Ники отговаря силно: „Не.“

„Точно така – отговаря му тя – няма повече удряне. Сега си мисля, че и двамата сме гладни и уморени. Хайде да се прибираме.“

Какво научи Ники от тази случка:

• че майка му е тази, която определя границите за неговите действия, за да запази всички в безопасност, което е голямо облекчение за него;
• това, че майка му разбира, когато той е разстроен, и ще му помогне да се справи с чувствата си;
• това, което го боли отвътре, той иска да го извади навън;
• това, че  майка му го пази и се грижи за неговото щастие, дори когато трябва да каже „не“;
• че той е личност с цялата палитра на своите чувства – яд, гняв и всички останали;
• това, че чувствата могат да се управляват, а те и отшумяват.

И може би най-важното нещо, а то е, че независимо какво се случва, любовта на майка му към него е безусловна.

Автор: Силвия Аладжова – сертифициран Т.У.Р. инструктор, психолог
parentacademy.bg