Във вълшебната гора: Автогара в гората

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo


от Атанас Цанков

 

В слънчев ден през пролет късна

чудна новина се пръсна.

Вече във гората стара

е открита автогара!

Край потоци, по пътеки

за това говори всеки.

— Чухте ли! — разпитва Лиса.

— Чухме! Тази вест ни слиса —

бъбри костенурка стара, —

но е нужна автогара!

Ще пътуваме с децата

чак до край на гората.

— Аз пък имам забележка —

замърмори мама Ежка

със въздишка и насмешка. —

Нищо във гората вече

няма да ни е далече!

И от гости — щем не щем —

няма да се отървем!

— Е-е-е! — мишокът стар възкликна

и на Ежка с укор викна:

— Лошо ли е да пътуваме —

честичко да си гостуваме?

Зайо Байо пък се муси:

— Не желая автобуси!

Без мотори колела

аз летя като стрела!

Автобусът как ще свари

точно мен да изпревари?

Баба Меца не разбрала,

идва малко закъсняла:

— За какво е този шум?

Не разбира моят ум.

Кумчо вълчо отговаря:

— Имаме си автогара.

Ще се возим с автобуси.

Няма да дерем кожуси

из трънаците бодливи,

здрави ще сме и щастливи!

— Пак не схващам, Вълчо мил.

Би ли ми го обяснил?

Автобусите какво са?

— Затрудняваш ме с въпроса! —

Вълчо отегчен се мръщи. —

Автобусите са къщи —

със врати и колела

и прозорци със стъкла…

Само че да си призная,

повече за тях не зная.

Най-добре е да отидем,

автогарата да видим.

Стигат горската поляна.

Среща ги една засмяна

нова сграда с покрив син

и със мирис на бензин,

със бюфетче с вкусна скара,

с надпис „ГОРСКА АВТОГАРА“.

Кратък надпис също свети

над гишето за билети.

Касиерката коя е,

всеки може да познае —

катеричка Рунтавелка,

пъргава и мила лелка.

А пък важният Борсук

ръководи всичко тук.

Той с пресипнал глас говори

на глиганите шофьори

в автобуси наредени —

бели, сини и червени:

— Автобус петнайсет шест —

курс към боровия лес!

А пък двадесет и три

ще потегли във зори.

Крайна спирка: „Пещерата“ —

чак на края на гората.

Изведнъж Борсукът спира —

към пътеката се взира.

Идват Вълчо и Лисана,

Баба Меца повлекана,

Мишо, Зайо, мама Ежка

със бодливата си дрешка.

И Борсукът ги посреща

със усмивка най-гореща:

— Ха, добре сте ми дошли!

Ще пътувате, нали?

Меца казва плахо:

— Ах! Мене малко ме е страх.

Кум Вълчан не се страхува:

— Страх не страх, ще се пътува!

— Ох, да не направим грешка! —

се вълнува мама Ежка.

Мишо смело а прекъсва:

— Нека в тази пролет късна

на разходка да отидем,

цялата гора да видим!

А Борсука, възхитен, казва:

— Днес е хубав ден!

Моля, влезте в автобуса.

Бързо вози и не друса!

В него нямайте съмнение.

Зайко е на друго мнение:

— Автобуси не обичам.

Предпочитам сам да тичам!

С точност може да се каже,

ще ви изпреваря даже!

Тръгваме ли! Хоп-пала!

Литвам пръв като стрела…

И шофьорът дава газ.

Пътниците са в захлас.

Кума Лиса се вълнува:

— Цялата гора пътува!

Тичат бор, бреза висока,

но в обратната посока.

Кумчо Вълчо трака зъби:

— Тичат и цветя, и гъби!

Мишо църка:

— Леле, майко!

Где ли е изчезнал Зайко!

Меца плясва с длани груби:

— Спрете, Зайко се изгуби!

Само преди четвърт час

тичаше встрани от нас.

Станало е нещо, явно.

Автобусът спира плавно.

Вълчо скача незабавно

и обратно бързо тича,

в храсталаците наднича.

С мъничка искра надежда,

той зад бор голям поглежда

и намира там под бора

Зайко паднал от умора…

Пролет, слънце, хубав ден…

Зайко байко е спасен —

спи, до меца настанен!

Автобусът пак бръмчи,

бляскат весели очи,

песен еква над баира…

А шофьорът тръгва, спира.

И зад всеки нов завой

качва пътници безброй:

пеперуди и мушици,

бръмбари и кекерици,

шест козлета, пет сърнички,

ято сладкопойни птички,

петдесет бъбриви свраки,

пет елена дългокраки…

Всеки пее и танцува.

Автобусът се издува.

Клаксонът далеч се чува.

Цялата гора пътува…

 

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

6,846 преглеждания

Comments are closed.