Винаги можем да се изправим
Вчера чух една невероятна история. Човешка. Невероятна не с фактите си, невероятна в човешкото си. Разказа я Иван Кожухаров, разказа я на мен и на още много хора, в една зала, в която се бяхме събрали, за да чуем какво означава „заедно“.
Иван е бил алпинист. Иван отказва да спре да бъде алпинист. Не се спира от това, че тялото му не може да се движи. От 1990 година, когато претърпява ужасен инцидент по време на изкачване, той е прикован към инвалидна количка. Духът му обаче е свободен. Само той знае как е успял да се събере, да задиша отново, да се убеди да продължи. Да живее. Да се бори с един свят, в който носиш стените си навсякъде. Не може да си отвори бутилка вода. Не може да вземе нещо от пода. Не може дори да говори. Той шепне. И в шепота му чух най-силния вик. Викът на човека, победил със силата на волята си. Викът на всичко, което осмисля материята ни.
Иван в успял да ушие нов живот за себе си. И продължава да изкачва планини. С приятелите си, те го носят, те го теглят, те са неговите ръце, крака, сила. Те са неговата въплътена вяра.
Да си инвалид е ужасно. Да си инвалид в България е кошмарно.
И докато слушах тази история, се помолих. Помолих се децата ни да бъдат добре. Да бъдат пощадени.
Помолих се и да си свършим работата ние, техните родители. Да успеем да ги възпитаме в сила. Тяхната. Нека не се предават. Нека знаят смисъла си. Нека бъдат благословени с приятели. Истински приятели. Такива, които да са готови да ги носят през всичко. Буквално.
Иван ни научи, че винаги можем да се изправим. Дори приковани към инвалидна количка.
744 преглеждания
