• Няма категории

Семейство Спасови или за любовта тихо и на езика на душата

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Когато ги виждам за първи път, те са седнали около голяма кръгла маса. За миг ми заприличват на гигантски часовник, в който всеки отмерва с тялото си някакво време. Настанявам се срещу Емил, мъжът в семейство Спасови, и ставам част от точно това отмерено време върху своеобразния циферблат, точно на шест часа. До мен е Албена, на шест часа и двайсет и пет минути, а между нея и съпругът й, са двете им дъщери Габи и Рози, съответно за шест и десет минути и шест и петнайсет минути.

37017708_489290291507641_6693784493062356992_n

“Седнали сме като часовник – засмивам се – само че сме напълнили половинката за прибавяне на минути, а онази, в която те още липсват, ни е празна”. Сините като езера очи на Албена ме гледат с цялото внимание на света и се засмиват тихо на шегата ми. Прави ми знак, че има още хора, които ще седнат при нас. След секунда около другата половина на масата се настаняват двама души, важни в срещата ми със семейство Албена и Емил Спасови – председателят на фондация “Заслушай се” Ашод Дерандонян, който тук е в качеството си просто на приятел, и Силвия, която ще превежда. Така часовникът на нашата среща вече отмерва времето ни заедно и в пълен синхрон.

Намерени в превода

Ще ми трябва малко време да разбера, че в подобни срещи на душите и сърцата преводачи не са нужни, но в началото, когато още не се познаваме, Силвия ни е безценна. Налага се да е там, за да превръща моя език на чуваща в жестове и мимики, които Албена, Емил и Габи разчитат на своя език – този на глухите хора. Най-малката от всички – дъщеричката им Рози се чувства добре и от двете страни. Тя е напълно чуваща, говори български като всички нас, но знае и ползва и жестовия език. Забелязвам я колко съсредоточено следи разговора, как очите й улавят всеки детайл и детската й природа реагира на абсолютно всеки начин на общуване, независимо дали е с думи, звуци, жестове или очи. Липсва й онази разсеяност, която за части от секундата може да отвее вниманието на едно хлапе. Концентрира се светкавично, очичките й лепват за този, който в момента говори с ръце и изражение, и докато по детски поклаща увисналите си от стола крачета, а юмручетата й подпират бузките й, емоционално реагира на всяка дума и изразено чувство.

Габи, по-голямата й сестра, скоро ще навърши петнайсет години. Смугла и екзотично красива, тя е в онази възраст, в която общуването с другите е притеснително, пък какво остава за такова с някаква си непозната журналистка, която се опитва да навлезе в света на семейството й чрез поредица от любопитни въпроси, зададени чрез преводач. Казвам й, че знам как се чувства, защото самата аз съм майка на дете със слухов проблем. Гледа ме все още леко подозрително, но дружелюбно и все по-усмихнато, а белите й зъби проблясват от време на време между типичните тийнейджърски брекети. Смигам й и тя ми отвръща със същото. “Не се притеснявай, говори с Мария, както ти е приятно, с глас или с жестове – окуражава я Ашод. – Тя е наш човек!”

Наш човек! Чувала съм го толкова пъти за себе си в най-различна среда, но точно тук и точно сред тези хора ми е особено ценно да ме наричат така. Наш човек в света на нечуващите. Наш човек за тези, които изразяват себе си извън обичайния код на общуване с думи. Наш човек за Габи, Рози, Албена и Емил, които също вече са “мои хора”.

Spasovi_01n

Една любовна история

Началото е съвсем като на всички любовни двойки по света – хем красиво банално с любовните си трепети, хем само тяхно си, лично. Емо и Бени се срещнали в Пловдив, в приятелска компания. Очите на Емил веднага забелязали засмяното момиче с красивата, къдрава коса, която се стелела по рамената й като магическа завеса. Потънал в синия й поглед и още тогава бил наясно, че това си е дълбоко влюбване.

За Албена нещата се случили по малко по-различен начин. Хвърлила око на Емил, заради мъжествения му външен вид и усмивката, но това, което наистина я влюбило в него, бил характерът му. “Той е много добър човек – ми казва тя – най-добрият на света!”.

След това и двамата премълчават подробностите около първите признания в любов, но по погледите, които си отправят, ми става ясно, че не е нужно да питам, за да ги знам. Нали всички, имали щастието да изпитват любов в живота си, сме наясно, че тя може и да ползва думите, но не те са това, което може да я изрази най-добре. Затова преминавам към поредицата от последващи случки в живота на семейство Спасови, където първата истински тяхна е едно общо ходене на море. След него вече добрият човек и момичето със сините очи и водопадовата коса неофициално са двойка. После, преди шестнайсет години, любовта им придобива и легален характер чрез хубава, весела и много шумна сватба.

За семейния си живот Емо и Бени говорят с особена почит и привързаност. Направили са всичко това, което всяко нормално семейство се стреми да постигне – имат дом, създали са и възпитават деца, работят и имат свои интереси, странности и списък от приемливи компромиси. Емил е автобояджия в сервиз, където има още двама нечуващи колеги. Не му пречи “различието му”, само понякога му е по-трудно да разбере какво точно се изисква от него. Заобиколен е обаче от свестни колеги, които се стремят да му помагат всячески.

“Имам дори един приятел, който понаучи малко жестове от мен и след оперативка например ми обяснява кой от директорите какво е казал“, разказва ми Емил. „Това много ми помага и аз съм много благодарен, че прави това усилие за мен.”

В средата, в която работи от години, той се чувства оценен и на мястото си. Доволен е, че никой от обкръжението му не го приема като някаква ходеща странност, като извънземно или ментално несъвършен човек. Когато го питам кой е основният проблем, с който все пак се сблъсква в ежедневието си, Емил се замисля. През това време се включва Албена, която го формулира най-точно: “Често хората предпочитат да не ни забелязват, да не ни отразяват, да не говорят с нас, защото смятат, че комуникацията е трудна, ние няма да разберем или просто е по-лесно да свършат те нещата вместо нас.”

Албена също работи. Тя е личен асистент в Академията за деца, създадена и работеща към фондация “Заслушай се”, за да подпомага децата със слухови проблеми да се социализират и да постигнат самостоятелност. Академията действа от година, но в това време е успяла да събира в различни дейности и събития както нечуващи хлапета, с конвенционални слухови апарати или кохлеарен имплант, така и напълно чуващи деца, независимо дали имат някаква връзка със света на глухите хора или не. Работата си сред децата Албена намира за вдъхновяваща и смислена, защото й дава основание да вярва, че така постепенно и обществото ни ще се отвори към глухите хора и ще започне да ги приема без обичайните резерви. Самата тя е наясно през какви трудности ще трябва да минава голямата й дъщеря Габи, затова е направила всичко възможно да я научи да разчита на себе си от малка. За първи път пътувала сама до училището си в квартал “Люлин”, когато била в пети клас, точно както съучениците й. В момента учи в Професионалната гимназия по фотография и полиграфия, а в свободното си време усилено тренира бадминтон.

“Сигурна съм, че се карате за разни неща като родители, но предполагам, че поне у вас скандалите са много по-тихи”, казвам.

“Ами, ами! – контрира ме Емил – Ако знаеш как викат и крещят и Албена и Габи, направо ще се изненадаш!”

Естествено, разбирам, че Албена играе лошото ченге в семейството. Когато питам кой е по-строгият от двамата родители, Рози еднозначно завърта черните си очета към майка си, а Габи дори скрито от нея ми я посочва с пръст. От зоркия поглед на Албена обаче нищо не може да убегне, така че тя веднага забелязва съзаклятническите ни смигвания и прихва да се смее. “Караме се за обикновени неща – обяснява ми – че не си подреждат стаята, че могат още да учат, че не можеш само да искаш, без и ти да даваш…” Колко познато, мисля си…

spasovi_02

За ограничеността на думите или кой е най-човешкият език

И през ум не ми беше минавало, че срещата с едно три-четвърти грухо семейство може така да ми разтърбуши съзнанието, че да го накара да преосмисли езика на думите. Все пак го ползвам всеки ден, за всичко, как мога всъщност толкова да не го познавам и да си мисля, че е достатъчен, за да изкаже всичко на тази земя?! Докато си говорим с Албена и Емил, преводачката Силвия ми казва, че е чуващо дете в семейство на глухи родители. И че от този свой опит е разбрала, че думите не само често не казват всичко, но и направо понякога лъжат. В очите и лицата на хората обаче лъжата не може да се задържи дълго. Там й е хлъзгаво и опасно и затова тези, които четат другите повече извън езика, отколкото вътре в него, усещат истината подкожно…Искреността във връзката помежду им е толкова осезаема, че почти можеш да я пипнеш. Живеят в синхрон. Развиват се всеки в своята част, потопен в общия баланс от мечтите на останалите. Допълват мислите си и ги изразяват спонтанно и особено артистично. Албена ми споделя, че най-важното за нея ще е децата й да станат добри хора. На Габи ще й е по-трудно да е самостоятелна и уверена в себе си. На Рози също няма да й е леко. Това, че чува, не я прави привилегирована или пък пренебрегната в семейното възпитание. Самата тя по детски се гордее със семейството си. И ми разказва как едни приятелки в училище полюбопитствали какъв език говори майка й, а тя им обяснила, че всички, освен нея, не чуват и затова говорят с жестомимика. После им показала някои жестове, чрез които си говори с мама, татко и кака. Сега е горда, че на приятелките й им станало много интересно и сами поискали да понаучат малко от семейния им език у дома. “Така са децата – те искат просто да знаят; ние, възрастните сме тези, които съдим”, включва се Албена, а аз не се сещам за по-красив начин да изкажеш точно тази истина.

Накрая си говорим за предстоящото лято. Габи ще заминава на Европейско първенство по бадминтон в Словакия. Първото й самостоятелно излизане от страната. Рози ще бъде с мама и татко, сигурно ще стигнат и до морето. Обикновено лято ще е, като на всички други семейства.

“А какво е това, което все пак крепи вашето заедно?”, питам.

“Ами, че се обичаме!”, веднага откликва Албена. “Ами да”, допълва Емил с вдигане на рамена и широка усмивка. Даже не знам дали го чух с думи. Просто защото любовта за Бени, Емо и двете им деца е във въздуха около тях. И тази наша среща около масата часовник само отмери поредния час и половина от живота им, в който тя неизменно присъства.

Автор: Мария Касимова-Моасе

*Историята на семейство Спасови е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.
Purvite7 е посланик на кампанията

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

576 преглеждания

Comments are closed.