“Ритъмът на мама”
Ако си жена на малко над 30 и имаш дете, може би имаш представа за какво ще “говоря” сега.
Ставайки на 25, изведнъж го усетих: далечен, непознат копнеж за нещо непожелавано дотогава. Бебе? Странно как тогава инстинктът се отключи някъде дълбоко в мен – насред работохолизма и липсата на всякакъв личен живот, бегло напомни за себе си.
Четири години по-късно, намерила идеалния татко, в порива на най-всепоглъщащата страст, се случи чудото – наречено живот. Двете чертички бяха реалност и сякаш съществуването ми най-накрая издаде своя смисъл. Знаех ли в какво се забърквам тогава?
Роди се малко сладко бебе и започна денонощният маратон в ритъм 2/2. Тази била цената, която плащаме на еволюцията за това, че ни е изправила на два крака – да раждаме напълно беззащитни малките си. И за да успее в тоя отчетлив и отговорен ритъм, мозъкът ми се превърна в часовник и придоби делфинския навик да спи само наполовина. Тялото ми заработи на високи обороти и продължава да ме изненадва с издръжливостта си. Най-интересното е, че постоянно се движа по ръба на възможностите си, а възможностите ми сякаш нямат край?! И все си мисля “край – повече не мога”, а на сутринта всичко започва отначало. Ако някой ми беше казал, че няма да спя нормално цели две години (и кой знае колко още), щях да му се изсмея… тогава. Но сега вече знам. И ако ми беше казал също, че повече никога няма да разполагам напълно и изцяло със себе си, щях да го изгледам странно. Но сега вече съм убедена, че е така.
Защо тогава ставаме майки? Защо сме готови да зачеркнем себе си в името на едно малко същество? Защо след като не спим, не ядем нормално и нямаме “грам” време за нищо различно, така жадуваме да ни наричат “мамо”?
Отговорът е съвсем прост:
Защото е стра-хот-но!
Автор: Таня Лисичкова, майка на Алекс
22,970 преглеждания
