„Моето семейство и други животни“ (откъс)

И така, файтонът с трополене и дрънчене минаваше през града, докато ние седяхме на увитите с росер пейки и се мъчехме да излъчваме достолепното величие, което Лари изискваше от нас. Роджър бе потънал в силните ръце на Лесли, главата му се клатушкаше извън файтона и бе обелил очи, сякаш береше душа. След малко шумно се понесохме по една уличка, където четири келяви песа се припичаха на слънце. Роджър се изпъна, загледа ги и изригна фонтан от гърлен лай. Като че ли през песовете премина електрически ток – те се втурнаха след файтона и заджафкаха гласовито. Спокойствието ни безвъзвратно се сгромоляса, защото двама души трябваше да удържат побеснелия Роджър, а останалите се подадоха от файтона и неистово за- почнаха да размахват книги и списания към преследващата ни орда. Това обаче само раздразни още повече песовете – с всяка измината уличка броят им се увеличаваше и когато минавахме по главната улица на града, поне две дузини кучета тичаха вихрено край колелата, почти побеснели от яд.

– Няма ли кой да направи нещо? – попита Лари, извисил глас над олелията. – Това прилича на епизод от „Чичо Томовата колиба“.

– Не можеш ли ти да направиш нещо, вместо само да критикуваш? – сопна се Лесли, вкопчен в схватка с Роджър.

Мигновено Лари се изправи на крака, измъкна камшика от ръката на изумения кочияш, замахна към кучешката пасмина и без да я улучи, плесна Лесли по врата.

– Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? – озъби се Лесли, като обърна към Лари пламналото си разгневено лице.

– Без да искам – обясни небрежно Лари. – Липсва ми практика – толкова отдавна не съм използвал камшик.

– Внимавай тогава със скапания камшик! – извика му войнствено Лесли.

– Успокой се, миличък, Лари го направи, без да иска – каза мама.

Лари замахна отново по кучетата и събори шапката на мама.

– Ти си по-голяма беля от кучетата – рече Марго.

– Моля те, внимавай, миличък – каза мама, стиснала в ръка шапката си. – Може да нараниш някого. На твое място бих оставила камшика.

В този миг файтонът с дрънчене спря пред един вход, над който висеше табела с надпис „Швейцарски пансион“. Задъханите псета, усетили, че най-после ще се докопат до женственото черно куче, което се вози на файтон, ни заобиколиха като плътна стена. Вратата на хотела се отвори и се появи престарял портиер с бакенбарди, който втренчи безизразен поглед в суматохата на улицата. Трудностите по измъкването на Роджър от файтона и вкарването му в хотела бяха значителни, защото беше тежък – цялото семейство обедини усилия да го вдига, носи и удържа. Лари вече бе забравил величествената си поза и направо се забавляваше. Подскачаше и танцуваше по тротоара и размахваше камшика, за да направи пътека сред кучетата, по която бързо минахме аз, Лесли, Марго и мама, понесли съпротивляващия се ръмжащ Роджър. Дотътрихме се до фоайето, портиерът затръшна вратата и се облегна на нея, а мустаците му потреперваха. Появи се управителят и ни загледа със смесица от страх и любопитство. Мама отвърна на погледа му – шапката й се бе смъкнала настрани, а в ръка стискаше буркана ми с гъсеници.

– О – каза тя и се усмихна подкупващо, като че ли бяхме пристигнали по най-нормалния възможен начин.

– Ние сме семейство Даръл. Надявам се, че има запазени стаи за нас?

– Да, мадам – отвърна управителят, като заобиколи все още роптаещия Роджър. – На първия етаж. Четири стаи и балкон.

– Прекрасно – засия мама. – Смятам тогава веднага да се качим горе, за да си починем малко преди обяда.

И с доста царствена снизходителност тя поведе семейството нагоре. По-късно слязохме да обядваме в голяма и мрачна стая, пълна с прашни палми в саксии и с криви скулптури. Обслужваше ни портиерът с бакенбардите, превърнат в келнер посредством фрак и целулоиден нагръдник, който проскърцваше като събрани накуп щурци. Храната обаче беше предостатъчна и добре приготвена и ядохме с апетит. Когато донесоха кафето, Лари се облегна с въздишка на стола.

– Поносимо беше – каза великодушно той. – Как ти се вижда мястото, мамо?

– Храната е добра, миличък – отвърна мама, която не искаше да се ангажира.

– Персоналът е доста старателен – продължи Лари, – самият управител премести леглото ми по-близо до прозореца.

– Не беше толкова грижлив, когато го помолих за хартия – каза Лесли.

– Хартия ли? – попита мама. – За какво ти е?

– За тоалетната… Нямаше хартия в тоалетната – обясни Лесли.

– Шшшът! Не на масата! – прошепна мама.

– Явно не си видял – каза Марго с ясен и звънлив глас. – До клозета имаше малка кутия, пълна с хартии.

– Марго, моля те! – възкликна ужасено мама.

– Какво толкова? Не видя ли кутията?

Лари шумно се изсмя.

– Поради малко ексцентричната канализационна система на града – обясни любезно той на Марго, – слагат тази малка кутия за… отпадъците, така да се каже, когато човек свърши общуването си с природата…

Лицето на Марго пламна от смесица на смущение и отвращение.

– Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че това е било… Господи! Може да съм прихванала някоя лоша болест! – изплака тя, избухна в сълзи и напусна трапезарията.

– Ужасно нехигиенично – каза сурово мама.

– Наистина е отвратително като хрумване! Да оставим настрана грешките, които човек може да направи – струва ми се, в това се крие опасност от коремен тиф.

– Нямаше да стават грешки, ако организираха всичко както трябва – подчерта Лесли, като се върна на първоначалното си оплакване.

– Прав си, миличък, но мисля, че не бива да обсъждаме това сега. Най-доброто, което можем да направим, е да си намерим къща колкото се може по-скоро, преди да се изпоразболеем.

продължава на следващата страница