Малка зимна приказка

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

от Кина Къдрева

Това се случи, когато зайчето го болеше лявото мустаче.

То стоеше в къщи до прозореца и гледаше как вънка падат ледени глухарчета.

Те падаха толкова леко, че едва докосваха земята. И щом я докоснеха — земята ставаше бяла! И дърветата ставаха бели! И къщите ставаха бели!

„Откъде се взеха толкова много глухарчета? — мислеше си зайчето. — И защо са ледени? Сигурно пристигат направо от Северния полюс!“

Така си мислеше зайчето, защото беше голямо зайче и ходеше в детската градина, а всеки, който ходи в детската градина, знае, че на Северния полюс всичко е ледено и бяло! Дори цветята са ледени и бели и цъфтят направо по стъклата на прозорците, и то по особен северно полярен начин!

„Ой! Ой! Ой! Ой!
Вихри заледени,
щом целунат белите стъкла.
Ой! Ой! Ой! Ой!
В нощите студени
там поникват ледени цветя!
Ой! Ой! Ой! Ой!
Северният полюс
по-студен е от хладилник, май.
Ой! Ой! Ой! Ой!
На Северния полюс
никой да не ходи да играй!
Ой! Ой! Ой! Ой!
Който се покаже,
се превръща на парченце лед!
Ой! Ой! Ой! Ой!
Приказките даже
там са от сметанов сладолед!“

malka_zimna_prikazka

— Това не е вярно! — обади се някой през комина.

— Как да не е вярно! — разсърди се зайчето. — И кой си ти, дето ми прекъсваш песента и ми казваш, че не е вярно!

— Това го казвам аз, жирафът! — обади се пак оня.

— Жирафът ли? — зачуди се зайчето. — Пък аз помислих, че е някоя сврака.

И за всеки случай зайчето погледна през комина.

Наистина, там не се виждаше никаква сврака, а една дълга, дълга шия, цялата превързана с бинт. Тя се протягаше от балкончето на шестия етаж на съседния жилищен блок и стигаше чак до небето.

„Не може някаква си сврака да има такава дълга шия, превързана с бинт, която да се протяга от балкончето на шестия етаж на съседния блок чак до небето!“ — помисли си зайчето и извика:

— Ей, ти! Тогава като не си сврака, а жираф, защо говориш с толкова пресипнал глас?

— Защото Северният полюс, изглежда, вече не е на Северния полюс, а се е преместил тука! — обади се жирафът още по-пресипнало.

— Не може да бъде! — изплаши се зайчето и погледна към прозореца.

Той целият беше в ледени цветя! Толкова красиви и толкова ледени, че зайчето не знаеше да вярва ли на очите си, или да не вярва!

— Да не би да сънуваме? — попита то жирафа и си разтърка с лапичка очите.

— Не! — обади се жирафът от комина. — Когато сънуваш Северния полюс, не те заболява гърлото и не ти пресипва гласът.

— Вярно! — съгласи се зайчето. — А моят глас тогава кога ще започне да пресипва?

— Когато излезеш навън без шалче, без палто и без ботуши!

— Добре! Излизам! — рече зайчето и бързо си свалил ботушите, защото, когато майка му я нямаше, зайчето си седеше в къщи с ботушки.

После си свали палтото, защото си стоеше и с палто. И накрая си махна и шала.

Но точно когато се изправи на пръсти, за да отвори вратата, зайчето си спомни песента.

— Слушай! — извика то на жирафа през комина. — А като изляза на Северния полюс без шалче, без палто и без ботушки, няма ли да се превърна на парченце лед?

— Всичко е възможно!… — обади се жирафът.

Тогава зайчето си сложи шала, облече си палтото и като закопча накриво всичките си копчета, нахлузи новите ботуши на баща си, които много му харесваха и само малко му бяха големи… И изскочи навън!

Ой, колко студено беше навън!

И как духаше леденият вятър!

Веднага се усещаше, че това не е някакъв си обикновен студ с някакъв си обикновен вятър, а истински северно полярен студ, с истински северно полярен вятър!

Той така се промъкваше в ръкавите

и край яките,

и дори през илиците за копчетата,

че даже къщите се бяха завили с балтони и шалове, и трепереха.

Те трепереха — и зайчето трепереше!

И колкото повече трепереха къщите — толкова повече трепереше и зайчето, и потропваше с малко големите ботуши на баща си. Но студът се пъхаше вътре в малко големите ботуши и му изстудяваше краката.

— Брей! Брей! Брей! — си каза зайчето и започна да потропва още по-силно, за да прогони студа от ботушите.

Но студът не се прогонваше, а започна да пълзи, да пълзи нагоре и докато зайчето разбере какво става — хоп! — хвана лявото му болничко мустаче и го превърна в ледена шушулка.

— Брей! Брей! Брей! — си рече зайчето, но студът му хвана и дясното мустаче и го превърна също в ледена шушулка.

Той искаше да му хване и нослето, но зайчето го изпревари! Пъхна си нослето в шалчето, после завърза шалчето си здраво и нослето му не се превърна в ледена шушулка.

Приказката продължава на следващата страница.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Страници: 1 2

3,044 преглеждания

Comments are closed.