Когато дядо ходил на училище
хърватска народна приказка
Живели някога в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Били вече много стари и не можели да работят като на младини. Били толкова бедни, че едва свързвали двата края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:
– Ей, бабо, няма свършване нашето тегло!
А тя казала:
– Знаеш ли защо, дядо? Защото сме неграмотни. Пък който е ходил на училище, все е прокопсал – бърже се замогва и на старини добрува.
– Тогаз и аз ще отида на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая сиромашия се не търпи.
– Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! – съгласила се бабата.
Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си очите; баба му изтупала праха от дрехата, пригладила му бялата коса. Сторили всичко, каквото били видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.
Изправил се дядо пред селския учител:
– Добро утро, даскале! – рекъл.
– Сполай ти, старче! Какво те води насам?
– Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.
– Хайде, хайде, сетил се за наука и училище! – отвърнал учителят.
Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави. Видял се в чудо учителят – не може да се отърве. И тъй като вече дошло време да се бие звънец, вкарал дядото в класната стая, сложил го да седне на един чин заедно с няколко деца.
Седи дядо мирно и тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира.
Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си за дома.
Върви дядо навел глава, подпира се на тояжката си. И виж ти! – в прахоляка се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си – бая тежичка, развързал я – пълна със златни пари. Радостен забързал той и отдалеч още се провикнал:
– Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ми дойде. Виж, намерих кесия с жълтици!
И почнал да друса кесията. А тя отвътре пее: „звън-звън-звън!”.
Плеснала бабата с ръце:
– Ех, на стари години да ни олекне!
Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище – нали е забогатял. Вече ще се пече край огнището и ще си пуши с луличката спокойно.
Така, ама чорбаджията, който си бил загубил парите, тръгнал из селото от къща на къща да пита дали някой не е намерил една кесия с пари. Похлопал най-подир и на дядовата вратня – нали колибата им била в края на селото. Пита:
– Ей, старо! Да си намирал кесия с пари?
Дядото бил честен човек, не знаел да лъже. Отвърнал:
– Намерих.
Зарадвал се богаташът, защото, макар да имал в раклата си много пари, все малко му се стрували, все посягал към сиромашките. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан извикал:
– Къде, кога, старче, намери тая кесия?
– Ами че, когато ходих на училище, та на връщане за дома…
– Уф! – изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, мърморейки под нос: „Когато този е ходил на училище, аз още не съм бил роден.”
Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели охолно с парите, които богаташът бил ограбил от сиромасите.
край
4,674 преглеждания
