Как да се научим да общуваме с възрастните си родители, без да откачим

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

old-parents

Преди години убедено вярвах, че ранните бракове и ранната бременност са голяма беда. Бях възпитана, че преди да ми се случат, трябва да завърша университет, да си намеря добре платена работа и едва след това да мисля за сериозно обвързване. Без да са ми натрапвали  откровено точно този модел, явно моите родители някак подсъзнателно са го вградили в съзнанието ми. И по-точно майка ми. Все пак, тя имаше своя, „горчив“ опит, според нея самата. Беше се омъжила за татко на 18, а на 20 вече имала едно дете.

Аз като послушното второ дете в семейството, до 20-тата си година не посмях и за гаджета да си помисля, какво остава за семейство и деца. После животът ме завихри по свой начин и се случи така, че родих на 34.

Когато се видяхме със съучениците ми от гимназията за 20-тата годишнина от завършването ни осъзнах, че да си млад родител съвсем не е такава драма, каквато смятах, че е. Съученичките ми, които родиха децата си веднага след гимназията, вече изпращаха абитуриенти, обсъждаха кандидатстудентски изпити и определено осъзнаваха ролята си на приятели в живота на собствените си деца. А, аз бях още в „първи клас“. Уплаших се, паникьосах се направо, след като пресметнах на колко години ще съм, когато моето дете ще завърши  университета. А когато си представих как ще изглеждам, когато ме дари с внуци, направо ми идваше да се разплача на глас.

Дадох си сметка за нещо много важно, но често неглижирано в ежедневието ни. Колко бързо остаряват родителите. И ако са ни родили по-късно от обичайното, това осъзнаване ни сервира допълнителни горчиви хапки, замесени от неразбиране и трудно общуване. Разбира се, всяко правило си има своите изключения, но като цяло убеждението ми днес е, че е по-добре да действаш с децата и семейството по-раничко.

Животът наистина е твърде кратък, а с особено шеметна бързина лети след като създадем своето гнезденце. И, учудващо рязко, и с изненада осъзнаваме един ден, че сме летели с такава скорост, че просто не сме забелязали колко са остарели собствените ни родители. И, ако само тази констатация ни тревожеше, вероятно щяхме някак да я превъзмогнем, но обикновено тя идва с осъзнаването, че ни е трудно да комуникираме с родителите си.

Най-често констатираме промените в тях и заключаваме, че родителите ни са неузнаваеми, че не можем да си комуникираме нормално с тях, че са се вдетинели, че вършат необмислени неща, че се фокусират с несъществуващи проблеми. И, ако случайно, решим да им отделяме повече време, бързо стигаме до заключението, че е невъзможно да контактуваме с тях както преди, което от своя страна неизбежно ни води до желанието да ги „върнем“ към тях самите, към себе си, да ги променим, че да не изпитваме дискомфорт от техните възрастови трансформации.

Защо с напредването на възрастта става толкова трудно да контактуваме с родителите си?

Защо е толкова трудно да ни чуят, да ни разберат?

Защо, макар да сме вече пораснали хора, не престават да ни критикуват и съветват?

Защо не спират да се месят в живота ни и да се опитват да влияят на решенията, които взимаме?

Защо не приемат нищо ново и модерно?

И как, как да се справим с всичко това?

Ако има начин да си отговорим на тези въпроси, то със сигурност ще намерим и път към родителите си отново.

На първо място, независимо колко са възрастни, щом са живи родителите ни, това е истинска благословия. Да, променили са се, различни са от времето, когато сме живели заедно, когато са се грижели за нас, но колкото и да ни е трудно, нужно е да приемем, че животът върви напред и следва своите естествени пътища, така че не можем да го променим, но можем да приемем онова, което ни е приготвил. И макар и променени, да приемем за дар присъствието на по-възрастните от нас, въпреки, че не винаги сме в състояние да се съгласим с всичко, което  те мислят и правят.

Друго много важно нещо, за което трябва да си дадем сметка е, че възрастните хора, които срещаме в ежедневието си като цяло не ни дразнят. Дразнят ни единствено нашите собствени родители, които са остарели и са се променили по начин, който ни е невъзможно да приемем. Това е така, защото непознатите възрастни хора, са просто възрастни хора, докато нашите родители в представите и спомените ни са млади, силни, красиви, способни.  И естествената ни реакция е да не ги приемаме като болни, изнемощели, с побелели коси, забравящи, вдетинени.

Повечето от нас изпадат в паника или в отчаяние, когато осъзнаят, че родителите им са зависими от тях, че те вече са пораснали и вече не родителите са отговорни за децата си, а обратното.

Да намерим правилният начин как да се държим с възрастните си родители е истинско предизвикателство. Трудно и различно от всяко друго, с което някога сме се сблъсквали с живота си. Има обаче няколко много лесни, но основни правила за това как да се държим с родителите си. Те ще ни помогнат да запазим равновесието в отношенията си и здравия си разум.

Ето ги:

Не очаквайте, че всяка среща с родителите ви непременно ще е приятна.

Не се опитвайте да ги променяте или да им налагате своите разбирания за нещата от живота.

Не влизайте в конфликти с тях, дори това да е въпрос на чест за вас.

Бъдете състрадателни към болките, тревогите и оплакванията им, но в никакъв случай не ги съжалявайте.

Избягвайте да спорите с тях. Ако топлата вода в банята не е топла за тях, приемете това за вярно твърдение и не се опитвайте да ги убеждавате в обратното.

Когато говорите с тях, винаги ги гледайте в очите.

Бъдете търпеливи, изслушвайте ги, не ги прекъсвайте

Показвайте нежност и уважение

Не се самообвинявайте за състоянието и за старостта им.

Научете се да им прощавате.

Всеки наш опит да убедим възрастните си родители в нещо, както и да спорим с тях е обречен на неуспех и единственото нещо, до което би довело подобно поведение от наша страна, е отчуждение и огорчение за всички.  Да поправим следите от възрастта е невъзможно, затова е по-мъдро просто да ги приемем, да променим себе си и отношението си към случващото се.

За да направляваме успешно взаимоотношенията си с родителите ни, е нужно да спрем да се обясняваме и извиняваме и най-накрая да излезем от ролята си на дете за хората срещу нас.

Най-лесно постижимо е това чрез смешки и закачки. За онези, които са го постигнали е ясно, че няма нищо по-приятно от развеселен възрастен човек, с когото да прекараме някакво време.  С помощта на шегата много по-лесно можем да преминем през тежко минираното поле на редица трудни теми както за нас, така и за родителите ни и в крайна сметка да постигнем целта, към която сме се насочили.

В никакъв случай не бива да демонстрираме лидерство или да се опитваме да доминираме и покровителстваме отношенията си с нашите родители. Независимо от всичко, нашите родители си остават наши родители и възрастовата йерархия трябва да бъде спазвана.

Децата просто трябва да обичат и да уважават родителите си, дори когато вече са възрастни и безпомощни като деца.

Възрастните хора осъзнават, че животът им е към залеза си, че им остава малко време на този свят и съвсем естествено се страхуват от болести, от собствената си слабост, от скуката, от безполезността си. Особено потискащо е  осъзнаването, че положението няма как да се подобри,  а само ще се влошава.

Това е напълно нормално. Нямаме право да се сърдим на родителите си за чувствата, които изпитват. Защото всеки се страхува от старостта. И все пак, не бива да забравяме, че старостта е нещо относително.  Има възрастни хора, които са по-жизнени от много млади.

Много важно е да осъзнаем, че едва когато започнем да разбираме причините за поведението на възрастните си родители, независимо колко е досадно и неоправдано то,  ще сме достатъчно силни да го управляваме. Ако не се справим с тази задача, няма да има никакъв начин да сме от полза както на възрастните, така и на себе си.

От огромна полза би било да се опитаме да разберем и това, че ние самите след време ще бъдем в тяхната роля, на тяхното място.

А днес, може би ще е добре да се опитаме да влезем в обувките на родители си, за да разберем, че е възможно да контактуваме с тях, без разочарование, напрежение и огорчение.

Ани Тодорова
Първите седем

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

4,120 преглеждания

Comments are closed.