Горска приказка (в стихове)

А от горската поляна
Вълчо, Меца и Лисана
дружно тръгват към реката.
Там към края на гората
малка воденица трака,
Зайо в нея гости чака…
— Хайде… — И със стъпка тиха
те натам се приближиха.
Ала птици бързокрили
бяха вече съобщили.
— Ежко, как да се спасим?
— С хитрина ще победим!
Скрий се, Зайо! — И веднага,
спрял водата, сам на прага
Ежко храбро се изстъпи:
— Влезте, влезте, гости скъпи!
Лисо, я кажете, кой
господар ще стане мой?
— Аз! На мене за награда
воденицата се пада!
— Не на теб! На мен! — Мецана
с Лиса, с Вълчо спор захвана.
— Чуйте — рече Ежко, — има,
има камъни за трима.
Върху тях се покачете
и по даден знак скочете.
Който скочи най-далече,
той е господарят вече.
— Тъй да бъде, Ежко драг,
тук сме вече! Давай знак!
Ежко викна през вратата:
— Зайо, хей, пусни водата!
Щом потече и засъска,
колелата тя заблъска;
камъните — хопа-троп —
завъртяха се в галоп,
а след тях, това и чакаха,
кречеталата затракаха.
Някой на хоро ли хвана
Меца, Вълчо и Лисана?
Край кошовете в уплаха
тримата се завъртяха.
„Олеле! Дано е сън!“
Ето бухнаха в кошовете,
после рипнаха отново те
и побягнаха навън.
Клатеха се вляво, вдясно…
Мостчето им беше тясно,
та цамбурнаха в реката.
И отнесе ги водата…

Зайо викна: — Ежко мой,
ти си бил голям герой!
И във тихата гора
почна весела игра.
Скоро дядо се завърна.
Зайо, Ежко той прегърна.
Сиренце и топла пита
хапнаха си до насита.