Докъде е „Да“ и откъде започва „Не“ или обратното

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo
Недоволно дете
Светът, в който живеем, изисква от нас ежедневно да прекрояваме границите си, да променяме светогледа си. Някои от нас съзнателно търсят промяната, други несъзнателно не я приемат. Разбира се, това колко сме отворени към света и отношенията с околните до голяма степен зависи от това колко „традиционно” сме възпитавани самите ние. 
Предстои да представим цикъл от статии на тема възпитание на малкото дете, разгледано от различните гледни точки на няколко школи. Естествено, ще се опитаме да бъдем максимално обективни и да не наклоняваме везните към една определена, защото начинът на възпитание все пак е въпрос на личен избор. Докъде е „Да” и откъде започва „Не” или обратното? Начинът, по който да се поставят ограниченията на детето, зависи от мирогледа на родителите, но и от характеровите особености на самото дете.
Така че няма универсална рецепта, но ето ви няколко примерни:
Защо е важно родителите да забраняват на децата си?
Забраните като „необходимото зло” във възпитанието на децата са център на  интерпретация и то по увлекателен и достъпен начин в книгата „Родители, осмелете се да кажете НЕ”. Авторът, доктор Патрик Деларош, световно известен френски психоаналитик, пледира за възпитание, което да се отличава с твърдост и постоянство, но без да злоупотребява със суровост. Защото – нали единствено подобно възпитание е в състояние да помогне на детето по-късно да се позиционира в обществото на задължения и на принуди?Ето и няколко цитата от настоящата книга, която отговаря на въпросите относно границите, забраните, наказанията и позициите на всеки член от семейството:
Детето се нуждае от ограничения, за да се изгради
„Ние живеем в епоха, която както всички други, се опитва да коригира заблудите на предходните. Освен това всяка генерация подновява поправянето на възпитателните грешки, от които е страдала. Проблемът е, че всички реакции произвеждат същите крайности, като онези, които се стремят да коригират.” Тук откриваме принципa на махалото – от едната крайност отиваме в друга. В единия случай заменяме словото с „твърдата ръка” и дресираме детето подобно на животинче. В другия – точно наопаки – не се противопоставяме с нищо на детето и фактически то е подвластно на собствените си прищевки. В противовес на тези типове поведение, забраняването е истинско действие, което започва да придобива смисъл от момента, в който детето прохожда и започва да изучава заобикалящия го свят.
Преди 8-10 месечна възраст ограничените възможности за придвижване на тялото на малкото дете не му позволяват да достига до света и съответно до тази възраст все още няма нужда от налагане на някакви ограничения. След като стане по-самостоятелно, започне да се придвижва без чужда помощ, забраната го предпазва от опасностите, които все още не познава. И по тази причина никак не е нужно тя да бъде дълго и умозрително подготвяна, когато става дума да се предотвратят рискове произтичащи от електрическия контакт, котлоните на готварската печка, отворения прозорец или пантите на вратата. В тези случаи обясненията са кратки, а научаването е елементарно. И тук действията трябва да се съпътстват с думи, за да разбере детето от какво го предпазвате.
Думите и действията винаги и неуморно трябва да се допълват във всяко едно възпитание. Впрочем детето има потребност постоянно да изпробва онова, на което го учат: на него му трябват колкото доказателства, толкова и ограничения. То има нужда да тества дали казаното от възрастните е вярно, а родителите съвсем неоснователно се страхуват от тази негова проверка. Много е важен начинът, по който се забранява, думите, които се употребяват. Възрастните понякога не смятат за нужно да дават обяснения за забраната си, защото „то е малко и не разбира”. Напротив – децата разбират много повече неща, отколкото възрастните си представят. А понякога детето има нужда от наказание, за да бъде успокоена собствената му съвест. Ако неподчинението му не бъде забелязано от родителя, то е склонно да се разтревожи още повече.
Кой командва?
Без съмнение това са родителите, а не детето! Във времето, в което детето расте и опознава света, нагласата „Аз искам да съм приятел на детето си” се оказва неуместна. Детето ще си намери приятели, но родителите са единствени и неповторими. То разчита на тях да са там, да го пазят, да го научат.
На първо място на детето са му потребни родители, които да стоят на местата си. На него му е необходим не толкова татко, който да бъде дясната ръка на мама – да знае къде са памперсите, да го храни и къпе, за детето е по-ценен татко в чисто мъжката позиция – такъв, на когото мама да се уповава, чиято дума да се споменава и уважава, дори в негово отсъствие.
Според психоаналитиците една от най-важните роли на бащата е именно да „раздели” майката от детето. Абсолютната власт на майката над новороденото не бива да е вечна. Нейната покровителствена роля трябва съзнателно да бъде възпрепятствана от намесата на бащата. Тук идва първото „Не”, а именно намесата на таткото като третия, който отваря връзката майка-бебе към света – внушение, че мама не е единствената на този свят и аз не съм единствен за нея.
От друга страна винаги е най-добре забраните да идват някъде отвън, защото за детето е по-трудно да възприеме образа на майка си едновременно като даващия, осигуряващия му пълен емоционален комфорт и в същото време ограничаващия, забраняващия. Ето тук идва мястото на бащата.  Затова майката е нужно да споменава бащата, дори и той да не е често вкъщи. Тя трябва да се уповава на него, да не го подценява. Детето преживява зле факта, че личността, която дава е същата тази, която отказва. Една забраняваща майка за него е равносилна на емоционален деспотизъм.
Д-р Деларош дава пример с живота на самотния родител, който осъзнава в един момент, че за възпитаването на детето се нуждае и от друго присъствие освен от своето. В този случай родителят бързо се чувства обсебен от изискванията на детето и долавя, че тази изключителна връзка не е здравословна. Тя става твърде силна и чувствена и един ден, когато юношата, чрез провокативното си поведение се опитва да се освободи от тази твърде силна връзка, той всъщност доказва нейната крайност. 
А това рядко става безболезнено. Това дори може да бъде много опасно.
За да бъдат неоспорими правилата, забраните, поведенческите норми, то те трябва да се проповядват еднакво и от двамата родители. Детето има нужда да усеща родителската солидарност, дори това да е на негов гръб. В негово присъствие татко не бива да критикува мама, както и обратното. Това е знак за добро разбирателство, от което детето се нуждае. Освен това детето има нужда неговите родители, а не примерно бабите или дядовците да са тези, които го принуждават да се подчинява. Впрочем няма нищо по-лошо за детето от това да не му се поставят ограничения.
Забраната има лоша слава
„Хората смесват всичко в едно: забрана, репресия, наказание, фрустрация, а защо не и малтретиране. И оттук произлиза нагласата „Забранено е да се забранява!”. 
Поставянето на забрани и ограничения в много случаи предизвизвиква чувство на вина у родителите, а децата са като радар за това. Те дори имат чувството, че по този начин рискуват да загубят обичта на детето. В момента, в който усети, че липсва вътрешна убеденост в думите на родителите, детето автоматично е склонно да се противопостави по един или друг начин. Затова е важно да се действа с най-дълбоко убеждение. Детето трябва да усети, че родителят е сигурен в границите, които поставя. „Във всички случаи, липсата на забрана намира израз в бъдещите затруднения на детето. То става неконтролируемо, с поведение извън всякакви норми. А животът на родителите се превръща в ад.”
Липсата на авторитет в семейството за първи път произтича при сблъсъка на детето с институцията – училището, а преди това – детската градина. От самото си навлизане в социалния живот детето се сблъсква с авторитети на всяка крачка. И ако това му е било непознато до момента, то започва да се противопоставя чрез психомоторна нестабилност в ранна детска възраст, в рисково поведение през пубертета. За да му е по-лесно приспособяването във външния свят, пълен със забрани, детето първо има нужда не просто от майка и баща, а убеденост в двойката, която те оформят и която го учи на правила. „Може да се твърди, че всякакви леки и тежки смущения на детето, като се почне от баналната нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани.”
Трябва ли възрастният да обяснява забраните си?
„Да, но обясненията не следва да се превръщат в оправдания без край. Едно дете винаги ще е в състояние да посочи с пръст логическите противоречия на родителите си. Това може би доказва неговата хитрост, но в никакъв случай не оправдава неспазването на забраните.” 
Трябва ли да се преговаря?
„Да, в случай на необходимост, но до определени граници. Не на детето се пада правото да води преговорите и да взема родителя като заложник. Необходимо е също така и умение да се прекратяват преговорите. Ако възрастният е уверен в себе си, детето бързо ще престане да упорства, като усети че няма кой знае какво да постигне. Ако обаче то почувства, че възрастният се колебае, ще бъде изкушено да разшири пробива си.”
Как да се санкционира?
„Който както го може, но по възможност – интелигентно. Например, може детето да се застави да компенсира сторената глупост (да почисти, да изпълни някаква задача от полза за цялото семейство), а също – за да го направим отговорно, може да го накараме да избере между лишаването си от излизане или от телевизия. Да се избягват публичните мъмрения и санкции. Това са неща за уреждане между възрастния и детето. И изобщо не е потребно да се вземат трети лица – деца или възрастни, за свидетели.”
Да се прилага предвиденото наказание – ако то е отменено, трябва да бъде придружено с обяснение. Защото да не приложиш онова, което си оповестил, означава да се дискредитираш за следващия път.
Докъде да се удържа на рикошетите от наказанието?
„Случва се наказаното дете да се разгневи, да се разреве, да затръшне вратата. Реакцията варира според възрастта. Понякога особено впечатляващи, тези проявления целят да ви обвинят, най-вече, ако реакцията ви е била сурова. Трябва да умеете да поемете отговорност и да запазите самообладание, още повече когато имате чувството, че сте били справедливи.”
Детето има потребност от родители, които да го направляват. Да бъде поставено пред избор по отношение на възпитанието си е нещо тревожно за детето. До една определена възраст детето се нуждае от това някой друг да решава вместо него. Важно е възпитанието да е ранно. До две годишна възраст то вече трябва да е запознато с основните норми на поведение и да знае докъде се простират границите му. „Забраната трябва да се появи в необходимия момент. Нито твърде рано, нито твърде късно.”
FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Публикувано в: Възпитание Полезно

5,459 преглеждания

Comments are closed.