Децата и приказките: продължение

Първата част на статията можете да прочетете тук.

Класическите истории, предавани от поколение на поколение , известни като „народни приказки“ и много от авторските (братя Грим, Андерсен, Перо…) са в огромната си част доста мрачни. Борбата между доброто и злото не се печели съвзем задължително от доброто, има сцени на насилие, бруалности всякакви, страшни места, още по-страшни същества… Съвременната масова култура до ужасяваща степен е успяла да „санитаризира“ историите и те вече се представят в един захаросан вид, хепиендът е задължителен, всички са щастливи и т.н. Бърза справка е например историята за Малката русалка. Във версията на Дисни – сигурно немалка част от децата по света дори не знаят, че тя е базирана на приказката от Андерсен – Ариел получава своя принц и двамата живеят щастливо завинаги. В оригинала, обаче, това изобщо не се случва по този начин; русалката се превръща в кървава морска пяна и се възнася при дъщерите на въздуха. Тя жертва себе си в името на своята любов; за да получи отново рибешката си опашка и да продължи да живее, тя трябва да убие княза… но малката русалка избира неговия живот пред своя. Окастряйки приказката от оригиналния й завършек, добрите хора от Дисни всъщност ограбват децата от един герой, с чийто избор биха могли да се идентифицират. В техния свят формирани норми все още не съществуват и, прочитайки истинската версия на приказката, може би биха научили ценния урок, че понякога има и любов, по-голяма от собственото желание.

Ако вземем друга една Андерсенова приказка, Малката кибритопродавачка, също можем да видим много интересни неща. Лично познавам няколко двойки, които са твърдо против да я четат на децата си. Защо ли? Била прекалено тъжна. А тя не е тъжна приказка, поетична е и може би една от най-изпълнените с надежда, писани някога. Малката кибритопродавачка вижда духа на своята любима баба, тя я успокоява, тя я приласкава, тя я взима при себе си. И така мъничкото момиченце всъщност умира щастливо и отива на място, където със сигурност ще му е по-хубаво. И децата научават, че надежда винаги има, дори ако животът тук, както го познаваме, свърши. Понякога на нашия свят просто му се изчерпват възможностите и тогава душите се пренасят – нека това знаят децата, а не неистини като например, че винаги се появява някой и спасява героя.

В часовете по психология в университета ни даваха много пъти и примера с агресията. Децата изпитват агресия, доказано е, и в това няма нищо лошо. Такава е нормалната човешка психика. Много често искат да разкъсат, да погълнат, толкова са ядосани. И, да речем, чете им се приказка, в която един от героите поглъща друг. Това е и което детето иска да стори. Но в приказката героят се оказва жив и здрав, след поредица събитие си продължава по пътя. И така детето се успокоява, че не само то изпитва тези ужасно интензивни емоции, че и другите ги имат и, все пак, те не водят до толкова ужасни последствия, колкото детето се страхува, че ще имат.

Приказките не са просто магически ситории, в които се лети, блести, стават небивали неща. Тяхната цел изобщо не е само да забавляват децата и да развиват въображението им. Напротив, те учат на основните житейски истини – не всичко е справедливо, понякога някой умира, а другите много скърбят за него, болката и загубата са естествена част от живота; невинаги нещата се случват така, както ни се иска. Запознавайки се с всичко това още от най-ранна възраст, детенцето ще бъде много по-добре подготвено за, да бъдем честни, изобщо нелеката мисия, наречена ежедневие. В крайна сметка, колкото и да ни се иска, просто няма как да бъдем до тях постоянно и завинаги и един от най-добрите подаръци, които бихме могли да направим на най-обичаното си същество, е да му помогнем да осъзнае какво може да очаква „там навън“. Представете си само хилядите крехки дами, всеки път разбити след поредната неуспешна любовна връзка – защото още от съвсем мънички са научили, че любовта непременно означава „и заживели щастливо вовеки веков.“.

Ами не, много е тъжно, но, факт, не означава.