Бебето си знае работата или когато нещата се получат по-добре отколкото очакваш

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

denica_viktor1

Забременях съвсем планирано. Бременността ми беше много лека и прекрасна. Първоначално бях решила да раждам в Токуда, дори и лекар си бях избрала. Бях спокойна, четях от време на време книги за бременността и раждането, но в никакъв случай не бях обсебена от предстоящото събитие. Бях доста заета в офиса и не ми оставаше много време да се вглъбя в това, което ми предстои. С Мишо знаехме, че искаме нормално раждане и че той ще присъства. Доста мои приятелки се опитваха да ме разубеждават, че таткото нямал място в родилната зала и че гледката била много страшна, но и аз и Мишо не обръщахме внимание на тези думи, особено, когато идваха от хора, които все още не бяха минали през този прекрасен момент.

Автор: Деница Денева-Бакърджиева

Събитието се очакваше в края на март, затова реших, че след като беше края на януари е време да се подготвим. Знаех за Оля от една моя приятелка, която беше родила преди две години. Тогава Оля им беше показвала как таткото може да помага в периода на контракциите и затова реших, че такива съвети ще са ни от полза. Бях сигурна, че не искам дула, защото си мислех, че хората в родилна зала ще станат прекалено много (с дула и татко – колко пък много да са, но така си мислех тогава…). Имах късмет, че започнах подготовката точно преди началото на поредния курс „Информиран избор за раждането и след това“ и веднага се записахме с Мишо. И колко хубаво! Въпреки че Оля беше отделила една много мъничка част и тема какво прави дулата, още след първата лекция, в мен започна да се прокрадва мисълта, че бих се чувствала по-спокойна, ако тя е около мен във важния момент. След лекцията, където се обсъждаха различните болници в София и имахме разговор с доктор Дончева, вече бях решила – искам да раждам в Свети Лазар, с Оля и доктор Дончева. Мишо ме подкрепи в промяната на плана месец преди раждането и през цялото време повтаряше, че ще направим това, което ме прави най-спокойна. Най-правилното поведение на един бъдещ татко, много му благодаря за това!

Терминът ми беше 20.03.2013, но аз знаех, че Виктор ще се роди след това. Мама беше преносила и мен и сестра ми, а методът за пресмятане на термин е въз основа на 28 дневен цикъл, моят беше на 33-35 дни.

Да, обаче на 15.03. се случи нещо странно – ставайки през нощта, получих кръвотечение. Сега връщайки лентата назад, осъзнавам, че кръвта изобщо не беше много, но аз толкова се уплаших и веднага звъннах на Оля. Беше 2 през нощта и всичко ми изглеждаше много страшно – не, защото раждането може би започваше, ами заради кръвта. Оля ме успокои и предположи, че това е най-вероятно тапата, но понеже на мен кръвта ми се струваше като цял океан, ме посъветва да отида да ме прегледат. След не много приятен преглед, си тръгнахме благополучно вкъщи, уверени, че не раждам и че всичко с мен и бебо е наред. Никога не съм се радвала толкова много да се прибера вкъщи. Няма нужда да споменавам, че прекавах остатъка от нощта едновременно опитвайки се да заспя и чудейки се дали не раждам…

Е, не родих тогава, както и на следващия и по-следващия ден. Дойде 20.03. и отмина и голямото чакане започна.

Дотук добре – както казах, аз и Мишо знаехме, че ще пренося и двамата бяхме спокойни, но роднините… те бяха решили да се и да ни подлудят. Това, според мен, е най-тежкото на преносването – лудналите роднини, които всеки ден звънят, питайки дали има нещо ново. Все си мислех колко ли ще е забавно да им кажа един ден – „Ами да, Виктор се роди вчера“. Както и да е – чакахме си къде спокойно, къде не, ходех всеки ден на запис на тонове при доктор Дончева, вече се познавах и с доктор Колева, така че имах две мнения, че всичко е наред въпреки преносването. Контракции получавах от време на време, но нито имах разкритие, нито бебето беше слязло. И така си минаваха дните до 29.03.(петък), където след поредния обстоен преглед се доказа, че водите са достатъчни, тоновете на бебето бяха перфектни, плацентата си беше съвсем наред и изобщо няма причини за тревога.

Въпреки това аз бях започнала лекичко да се чудя какво става – непрекъснатите въпроси „какво става“ и „ама още ли не си родила“ колкото и да не исках бяха започнали да ми влияят. Чух се с Оля, която ме успокои, че щом всичко според лекарите е наред, значи няма за какво да се тревожа – да, бебето не беше слязло все още, но това не беше толкова странно. Все пак ми беше дала един дълъг списък с неща, които могат да предизвикат раждането – сред тях имаше един много интересен коктейл с рициново масло, сок от кайсия и шот уиски 🙂

Бях решила, ако ще опитвам нещо, то да е в събота или в неделя сутринта, но за събота сутринта съдбата ми беше подготвила друга изненада – свекърва ми, притеснена от преносването, беше отишла в Майчин Дом да попита нормално ли е да преносвам толкова дълго време. Съвсем очаквано за Майчин Дом, от там й бяха казали, че съм луда да си седя 10 дена след термина вкъщи и че бързо трябвало да отида там… Естествено не отидох, но за сметка на това успях да си разваля деня, защото притеснението се прокрадваше все повече в мен… Направих си коктейла с рициново масло, като сипах и един шот уиски за отскок сутринта 🙂



Историята продължава на следващата страница…

denica_viktor2

Отидох на запис на тонове – те бяха отново перфектни и акушерката ми каза, че бебо се чувствал много добре и нямал никакво намерение да се ражда 🙂 С Мишо си направихме дъъълга разходка, като този път не спирах да си почивам на всеки 10 минути, ами упорито вървях, мислейки си, че така ще помогна на бебчо да се роди. И май точно така стана – дали заради коктейла, дали заради разходката или дали защото бебо беше решил така, на връщане към вкъщи усетих някакви леки контракции.

Вечерта имахме гости, всичко беше спокойно, пак имах някакви много леки контракции, но нито бяха регулярни, нито особено значителни, затова продължих да ги игнорирам. С Мишо си легнахме с идеята да гледаме филм, но бебо беше решил явно нещо друго. Точно преди да заспя, усетих, че се случва нещо. Върнах се обратно в леглото с намерението да поспим, защото знаех, че това е много в началото и ще ми трябват сили докато истинския екшън започне. Да, ама не – изведнъж контракциите ми станаха през 6-7 минути и с Мишо решихме, че е по-добре да ставаме и да подготвим багажа за болницата. Всичко това се развиваше в около 2 часа през нощта.

Станахме, приготвихме багажа, а контракциите започнаха да стават все по-болезнени, по-продължителни и по-чести. Не ми беше комфортно да лежа, не ми се и разхождаше, защото лека-полека започна да ми се приспива. Най-удобно ми беше да седя върху надуваемата топка и там си прекарах остатъка от престоя ми вкъщи.

Мишо ми засичаше контракциите и когато станаха на 4-5 минути, започна да ме кара да звънна на Оля. А на мен хич не ми се искаше да я будя – беше около 4 сутринта и ми беше адски неудобно, че трябваше отново да я събудя посред нощ. Успях да отлагам обаждането до към 4:30, когато вече се видях принудена да звънна – контракциите зачестиха и започваха все повече да болят. С Оля се разбрахме да се чуем след около час, за да видим дали процеса ще има развитие или не. В 05:30 аз вече нямах сили да и се обадя – контракциите бяха през 3 минути и продължаваха по 40-50 секунди, затова този път разговора проведе Мишо. Мисля, че Оля дойде към 6, 6 и малко вкъщи. Казвам „мисля,“ защото аз вече бях доста уморена и много не знаех какво се случва около мен – седях на топката и се опитвах да говоря с Оля между контракциите.

Към 7:30 – 08:00 решихме, че е хубаво да отидем в болницата, като аз исках да си взема душ преди това. И о, чудо – в банята, под топлата вода болката от контракциите почти изчезна, което направо не беше за вярване и изобщо не ми се излизаше от банята – исках да си седя под душа и да не мърдам от там. Затова и казвам, че следващото ми раждане ще е най-вероятно във вода, колкото и да не мислех, че това е моят начин. Мишо едва ме убеди, че трябва да изляза от банята, за да тръгнем към болницата. 

Веднага след като спря толпата вода, се върна и болката и то толкова често една след друга, че се чудех как и дали ще стигна болницата, защото почивките между контракциите бяха наистина много малки… Е, стигнах.

Помня, че в колата, обяснявах на Оля и Мишо, как сега ще отида в болницата и ще ми кажат, че разкритието ми е само 4-5 см. Те много не ми вярваха, но се оказах абсолютно права. Мишо се беше обадил вече на доктор Дончева, но се оказа, че тя е на дежурство в Тина Киркова, затова щях да раждам с доктор Колева. Малко се изненадах, че когато звъннахме в свети Лазар да предупредим, че идваме, те вече знаеха. А ето какво било – доктор Колева вече беше в свети Лазар заради 3 нейни други пациентки. И тя си ме чакаше там 🙂

От тук нататък нещата започнаха да се случват много бързо и буквално като на филм – след преглед се оказа, че разкритието ми наистина е само 5 см. Доста се разочаровах като го чух, защото болката беше станала вече доста силна, почти нямах почивки между контракциите и силите ми бяха почти към края си. Освен това знаех, че разкритието е около сантиметър на час и малко се ужасих, че ще трябва да прекарам следващите 5 часа в такива болки, но стиснах зъби и зачаках. Както в Свети Лазар обикновено нямаха много родилки наведнъж, така в този 31.03., неделя, бяхме 4 по едно и също време. Имах чувството, че целия персонал е в болницата – не помня кой влизаше или излизаше от стаята, защото бях през цялото време със затворени очи, легнала на една страна на леглото (това ми беше най-удобната поза, защото се опитвах максимално да си пестя силите). Чувах някакви гласове около мен, главно на Мишо и Оля, усещах Оля как ми правеше масаж на кръста, който много ми харесваше. Горкия Мишо се опита и той да помогне като отмени Оля в това занимание, но аз веднага си поисках Оля обратно, защото усетих непрофесионалната му ръка.

Тук е мястото да вметна, че искрено се възхищавам на татковците решили да присъстват на раждането на детето си, не защото гледката е ужасна и стряскаща, ами защото според мен е много трудно да гледаш как любимия ти човек страда и да не можеш да направиш нищо, което да облекчи болката веднага. Не знам дали аз бих била толкова смела…

И така… бяхме отишли в болницата към 08:45, както казах с 5 см разкритие и според сметките ми щях да си седя така в болка поне в следващите 5 часа. А наистина ме болеше много – все си мислех, че контракциите не болят толкова много или по-скоро не вярвах. Към 10 часа, или около час след като отидохме в болницата, положението стана нетърпимо. Толкова нетърпимо, че исках всичко да свърши на момента и то не толкова заради болката, ами заради силите, които тотално ми бяха свършили. Знаех за периода на транзиция и си мислех, че ако сега ме боли така, то тогава в транзиция щеше да е много повече, а аз бях безкрайно уморена. И си поисках упойка без изобщо да подозирам, че точно това беше моята транзиция. Помня как се извиних на Оля, че не мога да издържа, а тя се засмя и ми се скара малко как изобщо и се извинявам 🙂 Тя толкова ни беше разказвала за този момент, в който почти всички си казват „Е, не мога повече, искам да си ходя“, а аз не го познах 🙂

denica_viktor3

Този ден в болницата беше пренаселено и слава Богу! Докато влизаха и излизаха от стаята, обсъждайки какво точно болкоуспокоително да ми сложат, защото не исках епидурална упойка заради съпровождащия я окситоцин, започна да се случва нещо странно – май беше напън. Много интересно чувство е това напъна – изобщо не разбирам защо по филмите и в родилната зала викат толкова много „Напъвай“, след като то тялото ти си напъва само – все едно всичко, което е в теб иска само да излезе навън, а ти седиш и го гледаш объркано – поне с мен беше така. Понеже в този момент в стаята бяхме само аз, Оля и Мишо, Оля се пошегува, че тя ще ме изражда, което мен си ме зарадва и успокои 🙂 Мисля, че тя отиде да извика някой лекар, после този някой лекар (наистина не знам кой беше, очите ми категорично отказваха да се отворят откакто бях в болницата) дойде да ме прегледа и чух заветното: „О, ама я бързо слизай долу в Родилна Зала, ти си готова“.

Мишо се шегува, че това ми било дало невероятно количество сили, защото както съм си лежала безпомощно със затворени очи до този момент, изведнъж съм скочила, пълна със сили. Ами.. май така беше – слязох си долу сама и усещах как бебо вече беше почти навън.

Само като си помисля, че най-много ме беше страх от този момент – в който бебчо трябва да излезе от мен – струваше ми се физически невъзможно и много болезнено. Но не – тялото ни си знае работата. Виктор се роди страшно бързо или поне на мен така ми се стори – след може би 3 или 4 напъна усетих как вече е навън. Легналата поза си ми беше съвсем удобна. Оля през цялото време ми казваше как го вижда и как има косичка 🙂 После чух Мишо да казва, че вече е навън и е прекрасен, но аз не го чувах да плаче. И точно в този момент го чух – всичко беше наред.

Виктор се роди на 31.03.2013 в 10:38, тежеше 3930 и беше висок 51 см. Изобщо не беше преносен – едно здраво и красиво бебче. Дадоха ми го веднага, един такъв розово-лилав, гледащ леко сърдито, но няма да забравя как ме наблюдаваше с подутите си очета 🙂 Прекрасен момент! Другата незабравима гледка беше Мишо, който толкова беше развълнуван, че не можеше да разбере защо фотоапарата не снима – видях го как с едната си ръка бършеше сълзите си, а с другата се опитваше да запамети първите мигове на Вики на белия свят. Пъпната връв беше вързана на възел и сме имали късмет, че възелът не е бил толкова стегнат, че да навреди на Вики. Казаха, че това носело късмет в живота на малкото човече, дано наистина да е така 🙂

И така… всичко беше прекрасно и свърши точно на време, така че малкия ни господин дори позволи на Оля да отиде на една презентация. „Бебетата си знаят работата“, казва тя и е абсолютно права!

След великото събитие обаче, следващите ми дни не бяха толкова прекрасни – за радост, епизиотомия нямах, само 3 шева заради естественото разкъсване, но Вики не можеше да суче добре, гърдите ме боляха ужасно много, в болницата ми повтаряха, че трябвало да го кърмя, защото губел тегло… Ама знам, че трябва да го кърмя, и аз това искам, за съжаление обаче не бяхме особено успешни и двамата. Оля успя да ми помогне докато бях в болницата и накрая ни изписаха с възходяща крива на теглото, но болката не си отиде и през следващите няколко дни започнах да губя надежда… Вярно, че Вики ядеше, но така ли щеше да ме боли? Знам, че кърменето не е болезнено. За жалост с Оля не можахме да се видим повече, защото синът й се разболя от варицела, затова съм много благодарна на доброволните консултанти от Ла Лече Лига – лека полека кърменето започна да влиза в правия път и вече 3 месеца по-късно, мога да кажа, че обичам да кърмя и бих кърмила Вики до когато мога!

Ами това е наша история – едно прекрасно раждане и един малко по-труден след-родилен период с болка, известна доза депресия, безсъние и тревоги, но… „Знай, че и това ще мине“.

Чувството да си мама е прекрасно и става все по-прекрасно с всеки изминал ден въпреки безсънието и тревогите понякога.

Благодаря на Господ, Мишо, Оля и доктор Колева за прекрасного мъничко същество и за начина, по който то дойде на белия свят!

Историята на раждането на Виктор е любезно предоставена от Олга Дукат и doula.bg


Подобни истории:

teodora1  Не просто нормално, а наистина прекрасно раждане

cveti_3  Фоторазказ за раждането на Никола

spo  Маги Малеева разказва за своето раждане

father-and-newborn-baby  Първата нощ с бебето вкъщи

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Posted in: Раждане

6,725 преглеждания

Comments are closed.